Децата имат право на собствената си история

 

Колкото по-късно им съобщим, че са осиновени, толкова по-трудно ще го приемат

 

Идеята, родителите на осиновени деца да им съобщават възможно най-рано факта, че са осиновени, заложена в проекта за Семеен кодекс, е много добра. Регламентирането на подобно задължение на родителите всъщност е начин да се помогне на семействата, защото децата имат право на собствената си история и защото рано или късно, те разбират истината за това, че са осиновени. А, колкото по-късно научат истината, толкова по-голяма е травмата за тях и съответните главоболия за родителите.

 

Всеки има нужда от корените си

 

Децата имат право, но и вътрешна необходимост да познават корените си. Не можем да лишим едно дете от идентичност, опитвайки се да скрием истината от него. Още повече, че за доста години наблюдения и разговори, като детски психолог с вече пораснали, осиновени деца, мога да кажа, че няма случай, в който тези деца да не са разбрали, че са били осиновени. Понякога те просто усещат, че има нещо, което се прикрива от тях, а друг път разбират „доброжелатели“… Представете си, какъв е шокът за тях да открият, че родителите им са ги лъгали и как това не просто торпилира доверието им в семейството, но има и разрушителни последствия върху техния социален живот, като цяло. Защото, ако родителите ти са те лъгали за нещо толкова важно, как да вярваш на останалото, което са ти казвали и на което са те учили досега?

 

Кога да говорим с детето за осиновяването

 

Има много родители, които искат да осиновят по-малки деца или бебета, като някои от тях се надяват, че така детето никога няма да разбере, че е осиновено. Не трябва, обаче да се опитваме, да крием идентичността. Много често нежеланието за разкриването на идентичността е повече страх на родителите от това как ще реагират хората около тях, отколкото тревога за самите деца. Ако на децата се обясни разбираемо смисъла на това да се появиш в утробата и в сърцето на един родител, те имат капацитета да  приемат ситуацията по-лесно и е по-вероятно да имат пълноценни отношения със своите осиновители.

Разговорът за това е добре да се случи на възможно най-ранната възраст, в която детето вече е в словото, и може да ползва езика, като средство за междуличностна комуникация. За всеки човек това се случва на различна възраст – има деца, израснали в институции, които дълго време неглижирани- проговарят твърде късно, но има и случаи на такива, които въпреки прекомерните грижи, също не искат да проговорят… Колкото по-малко е детето, толкова по-лесно и естествено ще приеме ролята на осиновителите в живота си. Един от подходящите начини е това да стане, като обясним от къде се появяват бебетата- изобщо, как се раждат децата, каква е ролята на родителството и обичта за отглеждането на едно дете и, че майчинството не идва от корема, а от сърцето.

В известна степен това се улеснява, ако детето, което сме осиновили, е по-голямо и вече има спомени от дома, в който е живяло. Тогава можем да се опитаме да изградим нещо като мост между хората и средата, където е расло досега и отношенията в новото му семейство. Подходящо е този разговор да се проведе не в дома, а на неутрален терен, с помощта на специалист.

Обикновено осиновителите, които търсят психологическа подкрепа, са хора, насочени към детски психолог от техни познати, които също са осиновители и знаят, че проблемите в това да се говори за произхода на детето не са на самото дете, а са на неговите настоящи родители. В много случаи тази помощ е особено необходима, тъй като някои от по-големите деца имат трудности с адаптирането си в новото си семейство и очакването текущите трудности да бъдат „израстнати“ с времето, не само че няма да се увенчаят с успех, а могат да поставят цялото бъдеще на детето и на новото му семейство под неоправдан риск.

Текстът е подготвен за Streetwatch.bg : http://streetwatch.bg/Street-of-Hope/glasyt-na-deteto/decata-imat-pravo-na-sobstvenata-si-istoriia

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment