Да говорим ли с децата си за смъртта и разочарованията?

Въпрос:

Дали, вместо значението на думите, детето не изпитва по-скоро известно облекчение, обземащо неговите родители, когато изразяват гласно някои чувства или проблеми?

 

Франсоаз Долто:

Отчасти да, но това преди всичко означава, че детето също може да се изразява. Ако например майката е напъл­но вцепенена, детето го забелязва и усеща напрежението в обстановката. Ако му каже: „Това не е насочено срещу теб, миличко, напротив – ти ми носиш радост, но сега имам грижи и ти не си виновен за тях“, тогава у детето веднага настъпва облекчение, а вероятно и у майката. Но най-ва­жното е, че в подобен обмен още от раждането се отнасяме към детето като към равен събеседник.

Когато детето плаче или крещи, майката и бащата тряб­ва да разберат значението на тези писъци и рев, като му кажат: „Не знам защо плачеш, но явно искаш да ми ка­жеш нещо.“ Трябва да знаем, че за него всяко нещо има своето значение – нищо не е случайно, нищо не е живо­тинско. Може да става дума за безпокойство, ревност, за­вист или разочарование. Тогава то трябва да изрази с думи страданието и напрежението си – само така ще му дадем възможност да се очовечи. Няма да премахнем неговата болка, но ще я очовечим посредством желанието за взаимно разбирателство. Такова психологическо общуване е трудно, защото децата не знаят правилата на възрастните, нито възрастните познават правилата на децата. Трябва да слушаме какво казва детето, а ако се изморим или не раз­бираме, имаме право да се ядосаме и да му кажем защо сме ядосани. За всичко това може и трябва да се говори, за да бъдат очовечени възможно най-бързо отношенията родители — дете.

 

Въпрос:

Но все пак не можем да казваме всичко на детето.

 

Франсоаз Долто:

Трябва да му казваме всичко, което го засяга. Напри­мер смятам, че майката трябва да му каже какво е почувствала при неговото раждане. Тя трябва да може да му при­знае: „Знаеш ли, бях много разочарована, че си момиче или, че си момче.“ Тогава последствията от разочарованието са незабавно изтрити, защото то е било изречено. Педиатри­те, работещи с мен, вече знаят това и разпитват майката: „Разочарована ли бяхте след раждането?“ Ако тя отговори: „О, да, толкова искахме момиче“, тогава я питат: „Казахте ли му, че сте била разочарована?“ Обикновено тя отговаря: „Не не съм се сещала, а и това би го наранило.“ Трябва да знаем, че детето ще бъде много по-наранено, ако сме неспособни да му кажем: „Сега вече го знаеш“, защото то сигурно е почувствало онова разочарование. За сметка на това всичко изречено става вече овладяно, очовечено.

 

Въпрос:

Да вземем някое обичайно събитие, за което родителите почти никога не смеят да говорят, като смърт­та на някоя от бабите например.

 

Франсоаз Долто:

Детето понася много добре такъв вид новини, но задължително при условие, че му се говори за тях. За роди­телите не е много приятно да слушат въпроси от рода:„А тя сега напълно ли е изгнила, или не съвсем?“ Но децата говорят по този начин за смъртта и трябва да им кажем: „Тялото и – да, но сърцето й никога няма да изгние, защо­то я обичаме…“ Така всичко минава добре. Разграждането на тялото на любимо същество е нещо непоносимо и все пак децата говорят за него по най-реалистичен начин. За тях това е нормално и не се страхуват от смъртта. Тяхното желание е много по-важно от грижата да запазят тялото си именно защото при тях желанията не се изчерпват с него, а се намират във въображаемото, което е по-важно от тя­лото.

 

Въпрос:

Да се върнем на смъртта на бабата. Ако не говорим на детето за нея, тогава то ще изпитва ли стра­дание?

 

Франсоаз Долто:

Виждала съм деца, на които не беше говорено за смър­тта на бабата. Едно от тях за три месеца изостана с цели два класа, до степен да забрави да пише. То беше седем-осем годишно. След деветата година започнало да се съмнява в своите родители, които ми казват: „Не разбираме, вече не споделя с нас, а преди си имахме доверие.“ Когато ги питам дали са скрили някакво събитие или нечия смърт, те отго­варят: , Да, не искахме да му казваме, защото не спазвахме траур, а и тя беше далечна роднина.“ Някой ден обаче дете­то ще каже: „Виж ти, аз мислех, че имаше там една баба.“ Ще му отговорим: ,Да, но знаеш ли, тя почина.“ Тогава то ще се учуди: „Но защо никой не ми е казал?“- и ще се почувства предадено За детето роднинството е нещо знаменателно, много повече, отколкото за възрастните, които вероятно са се отчуждили от един или друг негов член.

Текстът е откъс от книгата на големия френски психоаналитик и детски психолог, Франсоаз Долто –

„Основни етапи на детството“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment