Бягства и рискови поведения при тийнейджърите

Понякога юношата тласка предизвикването към самия себе си до степен да се заиграва със смъртта. Става дума за някои рискови поведения, които са опас­ни, понеже са често срещани. Те се простират от експериментирането с дрога, до необузданото сексуално поведение, като се мине през бягството и престъпно­то поведение. Бягството заслужава специално да бъде отбелязано, заради честотата си през юношеството и заради многопосочния си смисъл:

  1. При него несъмнено се разиграва едно тестване на силата, понеже юношата е наясно, че, рано или късно, родителите му ще узнаят къде се намира и ще започ­нат да преговарят. Има шантаж, който цели да задъл­жи родителите да променят отношението си, да при­знаят, че са се заблудили.
  2. Страданието е не по-малко видно:„Бягството е вид самоубийство“, ми казваше един юноша. Наистина юношата, който си тръгва, вярва, че е загубил всичко. Той повече не понася някаква неприемлива ситуация, която му е причинена: това е особено вярно в случаите на инцест. Но аз познавах един юноша, който забягваше, за да избегне вълненията, които му докарваше прекаде­ното нежничене и обичливост на неговата майка, която не си даваше сметка, че той вече е възрастен индивид.
  3. Бягството е отсъствие-присъствие. Как по-сил­но да бележиш своето място, от това да го напуснеш? Това отсъствие задължава всички главни действащи лица да си задават въпроси. Бягството поставя проб­лем. И той не е еднозначен.

Родителите са наясно, че всеки етап от живота предполага нов риск. Банален пример за това: да пре­сечеш улицата съвсем сам, за да отидеш в „голямото училище“. Юношеството умножава подобен род риско­ве и понякога за родителите е трудно да разгранича­ват рисковото поведение, което е несъзнаван опит за самоубийство, от нормалния риск, който те трябва да приемат. Като пример – младежи решават да заминат за Югоизточна Азия. Няма как да бъдат придружавани. Условията за подслоняване не са сигурни, районът е нестабилен. Но те дълго са подготвяли пътуването си, което ще им донесе незабравим опит. Родителите могат само да приемат това. И обратно – еди-кой си юно­ша решава да направи околосветска обиколка, без пари, без каквато и да било подготовка, защото животът му е празен откъм съдържание. Той заминава, без да преду­преди никого, като беглец. Пътуването за него е заоби­каляне на отговорностите и той бързо ще се прибере, защото, неснабден с виза, ще бъде върнат от грани­цата. Друг юноша се впуска в рисков спорт какъвто е делтапланеризмът, обаче този спорт си има клубове и правила. А ако родителите му са така разтревожени, то е защото някакъв чичо на младия човек е загинал, когато го е практикувал.

Нерядко се създава впечатлението, че в нашите комфортни общества юношата търси инициацията, т.е. ритуали за преминаване в света на възрастните. И като не ги открива в обществото, той си ги изобре­тява сам.

Жан-Патрис има радикален лек срещу някои пристъ­пи на мрачно настроение: той се мята на мото­циклета и с бясна скорост го язди по магистра­лата. Тревогата от риска потиска тревогата от живота и лекува неговата „нервност“, нерв­ност, от която впрочем се оплакват много юно­ши.

Ерик не успява, по думите му, да накара родителите си да го изслушат. Бягството го изкушава в деня, в който родителите му го отвеждат на консул­тация с психолог. Той се прибира сам у дома и поглъща съдържанието на бутилка уиски. Ще се размине само с една нощ, прекарана в болница.

Такива поведения, срещани почти изключително сред момчетата, се родеят с онова, което в среднове­ковието се е наричало Божи съд и което е било почти универсално явление в различните цивилизации. Тази практика се изразява в подлагане на някакво физическо изпитание, което поставя живота в опасност и чийто изход е бил считан като отсъждане на Бога. Ако запо­дозреният се изплъзне от огъня, врящото масло или водата, то е …защото е невинен. Ако издъхне, това е „доказателство“, че е бил виновен.

Ролята на родителите, следователно, става особе­но трудна. Всъщност, как да се направи разграничение между едно провокативно поведение (което е прикрит апел) и едно преливащо от жизненост поведение? Това е сложен въпрос, понеже границата между двете поня­кога е неясна и плаваща. В подобни случаи може да се препоръча единствено диалогът: само той ще позволи да се направи разликата и, тук отново нека да добавим, че никога не е излишно да се потърси конкретна помощ от специалист.

Но във всеки случай остава в сила обстоятелство­то, че юношата е този, който сам трябва да извърши своите експерименти и че животът неизбежно е изтъ­кан от рискове.

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Проблемите на юношеството“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment