Един въпрос за играчките, за видовете играчки според възрастта. Доста родители си задават този въпрос. Често се говори и за обучаващи играчки. Трябва да споменем, че съществуват, от една страна, обучаващи, а, от друга – твърде комерсиални играчки, с които не би трябвало да се занимаваме толкова. Какво можете да кажете по този повод?
Много е трудно. Смятам, че е добре най-напред да се дават пожеланите от детето играчки. Тук нещата са прости. Майката го завежда в магазин, задължително в по-спокоен час, а не когато има навалица и то се дърпа да пипне всичко. (Да се обади в някой магазин и да попита: „В колко часа можем да дойдем, без да ви притесняваме? Бих искала детето ми да разгледа играчките, за да разбера какво го интересува“. Това е начинът.) И да го остави да се разхожда свободно в продължение на един-два часа, да го наблюдава скришом, докато разговаря с някого. Продавачка да следва детето, за да не направи много бели, и да си говори с него. Да не бъде майката, защото онова, което я заинтересува, неизбежно ще заинтересува веднага и детето (говоря за деца между пет и седем години). Нека тя си отбележи какво го привлича и после да прецени кое и е по джоба – понеже и такъв проблем има.
Какви играчки можем да изберем без детето? Струва ми се, че забравяме колко интересни са за малчуганите до пет години всички играчки за сглобяване – мозайки, конструктори, фигурки, човечета, които стават на части. (Но не и кукли, дето се разпадат. Сега произвеждат кукли, които лесно си губят главите и крайниците. Те се харесват повече на родителите, защото не се чупят, ала не са подходящи за децата. Куклите задоволяват потребността на малките да дават топлина и ласки на някого.) Освен това има играчки, които подтикват към мечти, и са за предпочитане пред механичните, усъвършенствани, но нетрайни изобретения – те се тръскат или навиват с ключ, работят един ден и после се чупят или ключът се изгубва и съвсем престават да бъдат интересни. Кълвящото пиле или подскачащата жаба забавляват родителите, ала не могат да задържат дълго вниманието на детето. Всъщност нищо не е в състояние да замени здравите малки играчки – количките, естествено, много след същинското детство, понякога до четиринайсет-петнайсет години; играчките, които то може да сглобява и разглобява; електрическите влакчета – всички знаят, че те са за бащите, което обаче не пречи да интригуват и момчетата след дванайсет години, понеже преди това имат нужда от бащата. Куклите? Аз съм против куклите, които правят всичко (плачат ако ги натиснеш тук или там, пишкат…), защото… какво не могат да правят? Точно това ще му липсва на детето. То не се интересува никак от повтарящото се. Малкото желае да мечтае с помощта на предмета. Какво от това, че ще му дадат такава кукла? То няма да иска нея.
Няма да иска кукла, която говори, ходи, суче…
Това са научни куриози. За детето куклата за галене е различна. То обича меки, нежни кукли с хубави личица и също така с много дрехи. Не знам защо стана модерно да се правят кукли с леко притворени очи. Това ме поразява. Някои сигурно смятат, че куклите, които гледат децата право в очите, ги плашат. Може би се е случило с някое боязливо дете и тогава са решили да не произвеждат подобни кукли. Не го намирам за особено умно, защото, ако куклата гледа по такъв начин, няма да се чувствате майка на това бебе, нали?
Да повторим още веднъж, нека имаме доверие на децата…
И нещо, което не е широко известно, балоните са фантастични за по-малките и даже до седем-осемгодишна възраст – не са опасни нито за прозорците вкъщи, нито за вещите, могат да се удрят, да се изпускат, да се надуват пак, да се мачкат, да се пукат. Прекрасно е да се играе с балони.
Текстът е от от книгата на Франсоаз Долто „Когато се появи детето“
Автор:
No Comments