Който добре обича, добре наказва (Справедливото наказание е белег за обич)

Когато бива изричана сега, горната старомодна по­словица скандализира. Така се случи сравнително неот­давна, когато говорех върху тази проблематика пред аудитория от възпитатели. Някаква психоложка възнегодува като приведе пример за малтретиране. Не срещ­нах затруднение да и отговоря, че в конкретния случай родителите не са обичали, нито са наказвали добре. Раз­бира се всичко е въпрос на фино разграничение, но сега бъв франция имаме един подобен политически коректен“повей (идващ от САЩ) на така нареченото ненасилие което счита и най-малката плесница за малтретиране и съвсем основателно е хората да си задават въпроси.

Нека правилно бъда разбран. Аз тук не проповядвам нито системното физическо насилие – още по-малко за­връщането на прочутия камшик, на когото децата ме­тодично изтръгваха кожените ремъци – нито, най-сетне, завръщането на така нареченото „английско“ възпитание. Онова, което казвам, е, че авторитетът би трябвало да бъде достатъчен, за да накара детето да уважава забра­ната. Когато той не е достатъчен (поради причини, които описах), може, разбира се, хората да се обръщат към някой трети, но това не е възможно всекидневно. Освен това де­тето има нужда неговите родители, а не примерно бабите и дядовците да са тези, които го принуждават да се под­чинява. Впрочем няма нищо по-лошо за детето от това да не му се поставят ограничения (и не малтретирането по­ставя такива, точно обратното). Можем даже да си позво­лим да кажем, че днес съществуват деца, които страдат от липса на ограничения, което е отъждествимо с мал­третиране. Впрочем, когато родителите са неспособни да наложат уважение на някои правила само с думи, тогава те са принудени да викат, но това признание за безсилие същевременно е израз на техните собствени граници. Има неща, които те не могат да изтърпят, и за щастие е така Следователно детето възприема техните граници като бариера и ще ги превърне в свои по-късно.

Един баща идва да ме види помрачен. Синът му Жил, 12-годишен, казва той, току-що се е опитал да изнаси­ли 8-годишната си сестра. Малката се борила, викала и всичко бързо било прекратено. Но онова, което най-мно­го тревожи бащата е какво му отговорил Жил, когато той му обяснил, че това било забранено. „Защо?“ попи­тал го Жил и бащата не могъл да му отговори, нещото, което той на свой ред идва да ме попита. Можем да се запитаме дали т. нар. от психоаналитиците „закон на бащата“ е въплътен в това семейство.

Законът на бащата всъщност е онова, което забра­нява инцеста в семейната среда. Ако този закон никога не е формулиран, той все пак е действаш в случаите, когато родителската двойка е уравновесена по такъв начин, че децата възприемат някакъв върховен ред, разположен отвъд обикновените правила на съвмест­ния живот. Честотата на братския инцест позволява да се постави въпрос от значимо естество, когато виждаме интереса, предизвикван в наши дни от малтрети­рането. Братският инцест обаче, противно на случая, който тук излагам и който основно е една провокация (буквално – подтик да се говори), обикновено е безмъл­вен и остава скрит.

В случая със семейството на Жил ще научим, че ба­щата често е подвластен на вид импулсивни „бягства“, които го карат да напуска семейното огнище за около 8 дена. През тези дни Жил, който е най-големият, „успо­коява“ братята и сестрите си и се пита „защо те тол­кова се тревожат“. Той утешава майка си и съвсем не изглежда недоволен от заминаването на баща си. Въз­можно е, несъмнено, без да пресилваме нещата, да направим съпоставки между едното и другото. Бащата на Жил е едновременно недодялан, може би даже груб и неефикасен, както се вижда от приведения пример, и то – въпреки добрата му воля.

Споменах за провокация в този пример. Впрочем жи­вотът в семейство, неизбежната близост от хора, до която той води (споделянето на стаите, това на баня­та и пр.), е постоянна провокация към подтици, които не могат да бъдат другояче назовани, освен чувствени. Точно затова е наложително определени правила (да се почука на вратата на спалнята на родителите, при­мерно) да бъдат постановени, словесно формулирани. Именно на тази цена децата от противоположния пол (но и тези от същия), ще запазят някаква дистанция, която ги успокоява и им позволява да се развиват. Кол­ко пъти фактът, че на детето се забранява леглото на неговите родители (но също и това на братята и на сестрите), е съумявал да донесе на детския психоана­литик бързи успехи. И не казвайте тук, че става дума за педагогика, когато по-скоро е въпрос ползотворно да заменим безсилните родители, които искрено са учудени от нашата намеса, но добре я проумяват.

Но тази замяна, която впрочем е по-скоро една подбуда, трябва да породи у самия родител забрана, която той да изпълни. Бащата на Жил се обръща към трето лице, други родители изпадат в гняв, някои излезли от кожата си удрят плесница: дори ако тези поведения мо­гат да се степенуват, те всички произтичат от едно и също понякога предсъзнавано (но в крайна сметка бла­готворно) намерение и не ще и дума (освен да сме съп­ричастни) да осъждаме родителя, който ги превръща в изразно средство, даже ако в този израз жестът не е оставил място и време на словото.

12-годишната Моник е своего рода „несполучило момче“. И двамата и родители са в армията, където изпълняват функции, свързани с поддържане на реда. Обаче Моник е на ръба на престъпното поведение – тя се е сдружила с някаква банда, опитвала е хашиш и се оказва призована в полицейския участък за съучастие в кражба. Родителите са безпомощни, ако ли не даже отчаяни. Те не смеят вече да реагират, защото Моник е правила импулсивен опит за самоубийство, като из­гълтала приспивателните на майка си. Него ден всичко върви по-добре. Моник, обикновено начумерена и нацупена, се усмихва чистосърдечно и гледа открито. Какво се е случило? Бащата сам прозрял, че престъпното пове­дение на Моник го засяга лично него. Вместо да остане равнодушен и да се прави, че нищо не е видял или чул, той се решил да плесне Моник по дупето. За негово соб­ствено удивление вместо реакцията, от която се боял, тя незабавно била облекчена и се успокоила.

Подобен род истории са толкова чести, че дават, или би трябвало да дават, храна за размисъл. Несъмне­но съществуват по-добри средства от телесното на­казание, но то е за предпочитане пред нищото. Да се дискредитира бащата заради действието му, би означавало да се отрече неговата роля като баща.

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Родители, осмелете се да кажете НЕ“.

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment