Вироглавите малчугани от детската градина

Детската градина предоставя един от най-първите поводи да се живее в общество извън семейството и още от този момент характерите се утвърждават! Някои деца се държат като господари!

Петгодишният Сирил е в предпоследна група на детската градина, а родителите му са привикани от учителката. Всъщност той запокитил по нея стол след някакво смъмряне. Сирил не търпи и най-малкото про­тивопоставяне. Но когато се занимават единствено с него, той е кротък, внимателен, открит и усмихнат. У дома родителите са безпомощни и вече не знаят как да го подхванат. Той е единствен син и „всичко се върти около него“, тъй че родителите стигат до там да се карат и даже определят, че двойката им е застрашена! Ето защо те приемат съвета на учителката и се кон­султират за втори път. Родителите твърдят, че Си­рил е агресивен и привидението на анормалността се прокрадва през техните приказки. При все това Сирил е обаятелно русо дете, много присъствено в разговора и възхитено, че с него се занимават.

Себастиен е на същата възраст и тероризира гру­пата си. С употребата на сила той принуждава да бъде зачитан и нищо не го възпира. Себастиен не понася да бъде малък, възпроизвежда всичко, което правят възрастните, в това число – да се опитва да пуши. За раз­лика от Сирил, Себастиен има по-малък брат. Сутрин и двамата се нахвърлят върху закуската, затръшват вратата, когато излизат, удрят се и при най-незначителния повод, накратко – държат се като зверчета. Майката дори не смогва да формулира някаква забрана и те вече са я нарушили. Тя „реве“ и се изтощава напраз­но. Когато остане сам, Себастиен е чаровен малчуган, който силно желае да разговаря с възрастния, при усло­вие, че майка му напусне стаята!

Сирил, както и Себастиен, са в центъра на семейс­твото. Впрочем, родителите на Сирил не могат вече да се уединяват, откакто той ги е изненадал, като е влязъл в спалнята им. Що се отнася до Себастиен, той дотолкова е бил разстроен от раждането на малкото братче, споделя пред мен майка му, че тя не смее да се нагърби с трето дете и впрочем тя възнамерява да се допита до неговото мнение!

Въпреки че са родени в много различна среда (баща­та на Сирил е шофьор, а майка му е счетоводителка, докато майката на Себастиен е преподавателка по ли­тература, а баща му – инженер) тези двойки родители и в двата случая имат подчертано специфичен профил. Майките са сърдечни и тревожни и двете в ситуация на превъзходство спрямо съпрузите си, както и малко по-възрастни от тях. От своя страна бащите са присъстващи, чувстват се напълно ангажирани в ситуацията, обсъждат със съпругите си възпитателните проблеми и изобщо не са безлични. В замяна, всеки от тях е имал проблем със собствения си баща. Таткото на Сирил е най-малкият син в семейство с три момчета, негови­ят баща бил изключително строг и често прибягвал до телесни наказания. Що се отнася до майка му – тя проявявала такава студенина, че той още си я спомня с насълзени очи. Роден в многобройно семейство, бащата на Себастиен също няма добър спомен от своето дет­ство: така той взел решението да бъде по-Внимателен със собствените си деиа и да не ги наказва, освен с ос­нование.

Сирил и Себастиен са в добро физическо и психологи­ческо здраве. Те имат желание да научават в детската градина, която с удоволствие посещават. Но и в двата случая родителите са безпомощни и животът у дома се е превърнал в някакъв ад. Какво се случва всъщност в тези семейства? Какво може да се направи? Когато са безсилни, родителите крещят и когато излязат извън кожата си, раздават шамари или плесници по задника. Тук не е въпрос да търсим кой е отговорен, а кое прави така труден живота на тези родители.

Впрочем още тук внимателното изслушване поз­волява да забележим, че майката на Сирил винаги е из­питвала затруднения да се разделя с него. Тя го осъз­нава, понеже споделя, че на Сирил му било трудно да я напуска, за да ходи на училище и че за нея било същото. За майката на Себастиен нещата са пo-усложнени. Тя била решила да се отдаде изцяло на грижите за пър­вото си момче и уверява, че наистина се изтощила да удовлетворява всичките му искания. Тя също е живяла в многолюдно семейство, което може би обяснява горно­то. Във всеки случай, когато второто дете се родило, тя физически била принудена да се занимава по-малко с първродното. От което тя освен това страдала за него. Но в същото време майката установила, че второто дете (което също не поглъщало изцяло нейното време), не страдало от това и че, наопаки – то по-малко плачело, отколкото първото.

Какво, в действителност, става? И в двата случая нито авторитет, нито влияние, още по-малко пък обич, липсва на тези малчугани. В замяна обаче е налице про­блем в циркулирането на родителските разпоредби. Момчетата (понеже тук става дума за момчета) се на­тъкват на огромна трудност да се ситуират спрямо ролята на всеки един от родителите. Тези роли всъщ­ност не бяха достатъчно различими. Съзнавам че оно­ва, което изричам, ще постави всякакъв род въпроси, но бих искал да засегна проблема извън темите за „мачизъм“ u „феминизъм“. Детето се нуждае от една страна от истински и недвусмислен авторитет и, от друга, да схване откъде произхожда той. Впрочем, личността която най-много се грижи за него (наблягам особено на думата личност), обикновено се затруднява да наложи уважение към себе си. Защо? Защото детето, което битува в емоционалния комфорт, за който говорихме, изживява „заповедите“ на личността, която най-много се занимава с него (а това обикновено е майката), като проява на злоупотреба, понеже то не схваща тяхната необходимост. Следователно детето преживява нейни­те повели като злоупотреба с власт от страна на една личност над друга. Обаче, както вече стана дума, авто­ритетът винаги произтича от някой друг, от другаде, от един върховен ред, който е трудно непрестанно да се обяснява. Ето защо впрочем в нашите общества ба­щата е „естественото“ въплъщение на тази власт.

Детето се нуждае да чувства властта на родите­лите като необходимост, а не като деспотизъм на по-силния. В разгледаните два случая съвсем простички обяснения позволиха на родителите да си преразпреде­лят ролите и много бързо нещата да влязат в ред.

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Родители, осмелете се да кажете НЕ!“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment