Проблемът със закъсняване за училище

Много рано, още от тригодишна възраст, детето може да има пълна свобода във всичко, свързано с храната, студа и топлината, слънцето и дъжда, и следователно – облеклото. Може би това все пак не се отнася изцяло за часа на тръгване за училище. Но дори и по този въпрос, ако родителите не се тревожат от евентуалното закъснение, детето бързо ще се научи да не се разтакава вкъщи и да съобрази своя ритъм на живот с този на връстниците си. То трябва да знае, че при закъснение учителката ще му се скара или ще го нака­же, но това няма да е голяма трагедия нито за него, нито за майка му. Закъсненията в училище се започват още от детската градина и, от една страна, майката никога не трябва да става причина за тях, а от друга, трябва да оставя децата сами да отговарят за това, вместо да ги тормози. Пред­стоят им две години до задължителното училище, за да свикнат с общественото разписание на времето, което ги засяга лично.

Естествено, детето най-често не може да ходи само на училище, но защо е нужно, както съм виждала да се прави, да се избира училище на километри разстояние с цел да се осигури „възможно най-доброто образование“, когато има учебно заведение на сто метра от къщи? Смятам, че някои родители поставят и себе си, и детето си в затруднено поло­жение и създават постоянен източник на неразбирателства, които могат да бъдат избегнати. Защо първо не се опита най-близкото училище, до което детето може да отиде и да се върне бързо и самичко? Когато е придружавано, не бива да правим детето от­говорно за закъсненията на майка си и баща си за работа. Това би му дало твърде голяма власт над вълненията и спокойствието на възрастните. Всеки трябва да бъде са­мостоятелен, без да се казва:„Заради теб майка ти/баща ти ще закъснее за работа.“  Познавам семейство, в което сутрин всички бяха „на педал“ и накрая детето просто закъсняваше за училище. Тогава една неделя бащата се реши: „И да закъсняваш, това ще бъде без значение за майка ти, защото вече ще се учиш да ходиш сам на училище.“ В съботния следобед и в неделята родителите, един след друг заедно с детето, направиха два пъти отиване и връщане – отиване с автобуса, връщане пеша и обратно (може и в двете посоки с автобуса, ако училището е далеч) под формата на игра, като го насърчаваха да наблюдава добре и после само да ги води: „Този път ти ще ме заве­деш. В неделя вечер детето вече познаваше пътя. С това се приключи веднъж завинаги и всяка сутрин без проблем то само тръгваше навреме. Такъв беше крайният резул­тат от консултацията при мен, в която бях установила, че детето всъщност искаше да ядосва майка си, но също и че не беше научено да отива само на училище. Множество трудности могат да бъдат преодолени, ако двамата роди­тели се подкрепят в разбирането на играта, която се разиг­рава, като я пресекат навреме и дадат децата в по-близко училище, или просто им отделят един ден както в горния пример. За детето е истинско удоволствие да бъде разбра­но в потребността да подсигури своята самостоятелност, която постепенно му предоставят внимателните родители и истинските възпитатели. Такова удоволствие е градивно в сравнение с удоволствието да ги тревожи и тормози като в порочна игра, обусловена най-често от някаква семейна организация на времето и пространството, която се нуж­дае от преразглеждане.

Текстът е откъс от книгата на Франсоаз Долто “ Основни етапи на детството“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment