Натрапването майка- син

 

Никак не е случайно, че примерите, които ще послед­ват под това заглавие, са така многобройни. Някои майки разбира се са смутени от внезапната поява на сексуал­ността на сина им. Подобно смущение несъмнено обяснява затруднението, което изпитват да разговорят за това със съпруга си. За родителите сексуалността на дете­то често е нещо също толкова неуместно и неприлично, колкото е сексуалността на родителите за децата. Ето защо майките, вместо да говорят за това със съпрузите си, изразяват тревогата си, като действат. Тук отново  близостта на майките с децата е просто един претекст, също толкова, колкото е професионалната заетост на ба­щите. Не става дума нито да защитаваме, нито да обви­няваме когото и да било – има впрочем пледоарии, които могат да се обърнат срещу обвиняемия (обвиняемата). А иде реч да се разберат причините и последиците от та­кова поведение.

Сред причините за натрапването на първо място е безпокойството на майката. То има много лица: страх от забременяване, страх от СПИН и е вярно наистина, че дори информирани  юношите – момчета и момичета, понякога поемат рискове. Но безпокойството може да се изкаже, вместо да се постъпва, да се действа. Даже ако е факт също така, че младежът (девойката) не съумява повече да говори и оставя (доброволно?) разпръснати в безпорядък кореспонденцията си, личния си дневник, пор­нографски списания. Аргументът на майките (и понякога на бащите) тогава е невъзможен за париране от психоана­литика: той (тя) са направили погрешно действие, защо­то той (тя) не е могъл другояче да ми каже, че има при­ятелка (или приятел), че има сексуални контакти и т.н. Ето защо натрапването е сложен феномен, често взаимен: нерядко се случва юношата също да се рови в семейните книжа. Безпокойството, впрочем е заразно и момчето (мо­мичето) рискува да оправдае отношението на майка си като привилегирова действието за сметка на словото. И

като прави това, той (тя) рискува да усложни още повече

процеса на придобиване на своята автономност. Но също – да не се зачита и да се отнася с недоверие към себе си в известна степен, със следната обосновка: щом майка ми е така разтревожена, че е стигнала дотук, тя трябва да има сериозни основания. Виждаме как безпокойството на юношата за неговата собствена сексуалност се присъеди­нява към това на майката и се изплъзва на обективното разсъждение, което би минало през един трети. Впрочем във всички подобни случаи бащата редовно е отсъстващ и даже ако е представен физически, то неговото мнение не изглежда да има значение.

 

Филип, на 14 години, преминава в последна година на колежа (9. клас) и тревожи родителите си. Те са привика­ни в полицейския участък заради съучастието му в краж­ба на магазин, извършена от банда. Но най-вече семейни­ят климат е непоносим: не минават вечеря или обяд без конфликт, Филип е имал някои храносмилателни проблеми като кърмаче и винаги е бил с проблемен апетит. Той е потиснат, не разбира защо у дома е ад и се чувства от­говорен за това: „Никога не е така, както те искат. Един ден всичко е нормално, на другия – не и не се знае защо е така.“ Той има повтарящ се кошмар, типичен за подобен тип юноша разтревожен от нагоните, които го надхвър­лят: „У дома съм. Някакво чудовище пристига. Всички из­чезват, с изключение на мен. Чудовището ме хваща и аз се събуждам.“ Когато се прибира у дома, той няма желание за учене. Несръчен е, неволно чупи предмети и дразни  всички. Той се отегчава, когато приятелите му не са при него, ако ли не – винаги е заврян у тях. Училищните му проблеми са трудни за обяснение. Въпреки това неговата интели­гентност е над средната. Той се е пристрастил към едно изоставено куче, което родителите му са разрешили да прибере при себе си, грижи се много добре за него и изглеж­да че кучето представлява за него нещо като двойник. На­кратко, видимо тук няма друго, освен банална юношеска криза. Ето защо му предлагам игра на роли, за да отидем по-далеч, Филип в действителност няма нищо, в което да упрекне своите родители, както и те самите – никакви обективни факти, които да му противопоставят. Именно благодарение на тази игра, в която аз изпълнявам роля­та на юношата, Филип ще ми каже впоследствие: „Майка ми рови. Не зная даже какво именно търси.“ След размисъл той също се съгласява, че може би баща му се затруднява да се отграничи от нея. „Впрочем, – допълва той, – когато аз и майка ми се ругаем и баща ми пристигне, той взема нейната страна, без даже да знае за какво става дума.“

Тази забележка ми изглежда важна. Ако в действител­ност е желателно родителите да бъдат обединени, за да отгледат детето си, това обединение не трябва да бъде сливане: нужно е всеки родител да запази своята индиви­дуалност. През юношеството детето трябва да може да чувства тази разлика. Бащата, който систематично взе­ма страната на жена си в конфликта, който тя води с юно­шата, рискува да изглежда като стражар на подчинение, а не като обективен арбитър. В случая с Филип юношата е този, който поставя искането, което не се среща често в подобна конюнктура. Но той страда, без даже да знае защо. Както сам казва: „Чувствам се виновен и не зная за какво именно.“ Видно е, че трябва да се разговаря с роди­телите, за да разберат нещо от това и то даже ако юно­шата е съгласен да отиде да се среща с някого. Всъщност, ако Филип изведнъж бъде поверен на терапевт, съществу­ват сериозни шансове той да няма нищо друго за казване, Филип не, би могъл да говори преди да е осъзнал каква е средата, в която живее, а това той ще може да направи само постепенно.

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Проблемите на юношеството“

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment