Как да се говори на детето за Бог?

 

Как да се говори на детето за Бог? И в кой момент? Въпросът е зададен по-персонализирано, по повод на про­тиворечията между родителите. Става дума за майка на осемгодишно момиче. Тя се е развела и се е омъжила отново преди две години. Има от втория брак бебе на четири месе­ца. Предишният й съпруг е бил свидетел на Йехова и дъще­ря и споделя вярата на баща си. Майката пита как да подхо­ди, понеже малката определя всичко само като добро и зло: „Този е добър, онзи е лош. Или пък казва на майка си: „Ти ще загинеш, ако не станеш свидетел на Йехова“. Жената ни пише: „Признавам, че съм притеснена, защото прекарах много време в опити да разкрепостя съзнанието на дъщеря ми, да й разказвам за свободата на мисълта, да я уча на уравновесеност, без да й давам напътствия в черно и бяло „.

 

Ще започна от въпроса „Как да се говори за Бог?“. Ами не е никак сложно. Нека, ако родителите са вярва­щи, още докато детето е съвсем малко, да му говорят за Бог така, както биха го сторили пред приятелите си – просто и без вдетиняване. Без да „слизат на неговото равнище“, ако мога да кажа. Нека детето да слуша да се говори за това. Един ден то ще разбере какво е Бог за родителите му. Ще стане от само себе си… Ето как трябва да се постъпва за всичко важно. Да се говори пред него не специално заради него, а защото възрастните обичат да обсъждат нещата, ко­ито са съществени за тях.

 

Но винаги се изтъква, че трябва децата да достигнат възрастта на разума.

 

Въпросът за Бога възниква естествено преди тази въз­раст, понеже не се отнася нито до разума, нито до логиката. Да се говори за Бог, е въпрос на любов. И за децата на вяр­ващи родители това е главното доказателство за любовта към тях. Ала не бива никога да се свързва Бог с наказани­ето. Бог, който наказва, не може да съществува, защото за вярващите Бог е самата доброта и самото разбиране на чо­вешкото същество.

Такъв е най-общият ми отговор на този въпрос.

 

А в кой момент? Когато искат? Както искат?

 

Да, както искат. И винаги по начина, по който майка­та говори обикновено. Ако е щастлива, тя говори за Бог по един начин. И съвсем другояче, ако е нещастна — тогава се моли, уповава се на него. Така че да продължава в същия дух и детето или ще го приеме, или не. Това няма значение. Нека тя   остане вярна на себе си.

 

Да се върнем на писмото на онази майка, която се тре­вожи, защото дъщеря й преценява всичко или като добро, или като лошо…

 

Би могла да каже на детето: „Ти ме объркваш. Но раз­бирам, че приемаш вярванията на баща си. Ти си му дъ­щеря и можеш да мислиш като него“. А когато й заявява: „Ти ще загинеш“, да не го взема твърде навътре – на децата на тази възраст им доставя удоволствие да говорят малки „гадости“ на майките си. На седем-осем години те изпит­ват нужда да кажат: „Мамо, ти не значиш в живота колко­то мене“. Нормално е. Нека майката й отвърне: „Съзнавам, че ти причинявам мъка, обаче съм спокойна, понеже правя каквото мога. Помоли се за мен на твоя Йехова“. Да говори така, много мило, без да критикува бащата. Дъщерята ще почувства, че има право да споделя неговата вяра, а после малко по малко ще започне да уважава и майка си, именно защото се е показала толерантна.

Текстът е откъс от книгата на Франсоаз Долто „Когато се появи детето“.

 

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment