Умряла ли е агресивността и да се позволявали на децата да притежават пушки и пистолети за играчки?

„Бихме могли да кажем, че е умряла“(агресивността)

 

И отново една объркана майка. Слушала е много внимателно казаното от вас за проблема за смъртта… „Все пак искам да ви задам въпрос за един аспект, който не разгледахте. За желанието на детето да премахне баща си или майка си — зависи от пола му. По-точно за желанието на дъщеря ми да съм мъртва. Опитвам се да го разбера, но признавам, че ми е трудно. Тя обича да си играе с нас на майка и татко. Тогава си представя следното: „Ти ще бъдеш таткото – казва го на баща си, – ти ще бъдеш бе­бето — на мене, — аз ще съм майката…“. Често участваме в нейната игра, ала понякога не ни се ще. Тогава малката заявява: „Добре! Аз съм бащата, а вие – децата. Като я попитам къде е майката, отговаря: „Тя е умряла“. Онзи ден играеше с една своя шестгодишна приятелка и никоя от двете не искаше да бъде майка. „Хубаво, бихме могли докажем, че е умряла…“

 

Вижте, децата използват условното наклонение. Услов­ността е много важна при навлизането във фантазното, в света на въображението. Защото всичко това се случва във въображаемия свят, в един свят, който е напълно разли­чен от реалността. Малките момчета например си играят с пушки и пистолети и „убиват“ всички. И са очаровани, ако някой им каже: „Готово, убит съм!“, като в същото вре­ме спокойно продължава заниманията си. Те имат нужда от фантазии, които да им позволят да се освободят от ужасна­та зависимост от родителите, изпитвана в действителност­та. Затова си представят, че са в друг свят, в който могат да са възрастни — ако бяхме в този свят… Но не са. И не е необходимо родителите да се намесват в игрите им. По-доб­ре ще е да не го правят. Тази госпожа добавя: „Да, знам, едиповият комплекс…“. Вярно е. Животът е такъв и няма защо родителите да се натъжават. Напротив, нека приемат на думи, че са умрели, ала да не се преструват и да не игра­ят на мъртви, защото биха били мъртви, ако влязат в света на детето. Всичко това е много позитивно за него.

 

Споменахте за деца, които си играят с пушки и писто­лети. Доста родители са против тази индустрия за смър­тоносни играчки. Това шокирали ви? Да се позволявали на децата да притежават такива играчки?…

Ако не им купуват, те си ги правят сами от картон или от каквото намерят. Имат нужда от тези фантазии за власт над живота и смъртта. Човешкото същество е такова. То трябва да успее… не намирам точната дума, нещо като да „опитоми“ загадките на живота. Детето навлиза във въоб­ражаем свят, за да го постигне. Благодарение на подобни игри по-късно понася живота, ограниченията на свободата, наложени му от самата природа на нещата, от страданията, от социалните закони, от смъртта. Ако децата не можеха да играят, щяха да се окажат беззащитни в ужасната касап­ница, която съществува в света. Въображението им помага да се защитават от драмата на действителността. Но нека родителите не участват в тези игри, не се налага и да харчат много пари за военни играчки. Все пак обаче да знаят, че малките се нуждаят от такива игри…

 

Текстът е откъс от книгата на Франсоаз Долто „Когато се появи детето“.

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment