Процесът на юношеството: смес от предизвикване, отправено към света на възрастните, и траур по детството

Ако искаме да разберем юношеството в дълбочина, без да се губим в неговите зрелищни или патологични аспекти, трябва да направим опит да съотнесем всич­ките му проявления до същината.

Същината се свежда до две явления, кои­то са в ход и които могат да бъдат изживявани като противоречиви. Това обяснява парадоксалния изглед на юношеството – разкъсвано между привлекателността на света на възрастните (който то иска да преправи) и носталгията по детството (което изоставя, понеже юношеството е промяна на човешкото същество, само­то то частица от перипетиите на света). Ето защо юношеството като процес еволюира с възрастта и цели не да имитира родителите, а да ги надмине, при това с тяхното пълно одобрение.

Всъщност, родителите също изживяват криза, ог­ледална на тази на децата им, която се нарича роди­телска криза. Когато децата достигнат юношеска въз­раст, родителите са почти в средата на жизненото си поприще – период критичен, в който всеки извършва равносметка на онова, което е сторил, пита се за смисъ­ла на живота си и за това, което ще остави на земята.

Човек тогава прави сравнение с онова, което е мечтал да реализира през юношеството си, и действителност­та понякога му нагарча. Именно затова юношеството на деиата е начин отново да се пуснат в обрашение въ­ображаемото и желанието. Родителите проектират върху тях онова, което им се е искало да бъдат и което децата им може би ще успеят да станат, благодарение на малката преднина, която са им дали.

Двете явления, които обобщават юношеството, са взаимодопълващи се. Първото, прогресивно, цели да се надскочат, да се надминат родителите и това надминаване може да бъде наречено предизвикване. Защото това е едно предизвикателство, отправено едновременно към света и към родителите: аз ще съумея да направя онова, което вие не сте успели във вашето време. Предизвиква­нето отива в посока на утвърждаване на Аз-а, на младен­ческия ентусиазъм с неговата неизбежна мегаломанска част. Ала това предизвикване не е изолирано от контек­ста. От една страна, поривистото напредване може да предизвика главозамайване, а от друга – всяка стъпка напред е необратима: онова, което се печели по посока на самостоятелността например, се губи по отношение на обгрижването и протежирането. Така че не малко юно­ши понякога биха искали да се върнат назад. Да наречем това регресивно движение траур по детството.

Тези две тенден­ции (предизвикване и траур) често се уравновесяват, като ползите от присъе­диняването към зря­лата възраст ком­пенсираш загубите на предимствата на детето. Но, случва се помежду им да липс­ва съгласуваност и това разминаване обяснява патология­та на юношеството.

 

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Проблемите на юношеството“, издадена от Център за психосоциална подкрепа и Българско пространство за психоанализа.

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment