Юношеският „нарцисизъм“ или любовта към себе си

 

Понякога наистина е трудно да се разбере дали загрижеността на юношата за външния му вид е от порядъка на пато­логичното прекаляване, или на една непремерена любов към собствения образ. Още повече, че едното не пречи на другото! При всички положения ето ви една проява, която, в най-лошия случай, леко се доближава до пато­логията, а в най-добрия – превръща за дълги минути се­мейната баня в неизползваема!

Съзерцаването на собствения образ в огледалото всъщност окарикатурява реактивирането на стадия на огледалото през юношеството. Това съзерцание често взема за претекст „старателното“ обследване на появата на пубертетния мъх или на себорейните комедони. А понякога, без да страда от комплекс, дори в различно, смешно облекло и с голямо самодоволство, юношата (и от двата пола) се показва пред огледало­то. (Тук мимоходом да вметнем, че някаква кратка фаза на травестизъм, при която в периода на юношеството момчето се преоблича в дрехите на майка си е много по- често срещана, отколкото хората си го представят и че тя не трябва да бъде драматизирана).

Юношата първо трябва да приеме, но също така и да заобича този нов образ за себе си. Любовта към себе си, в противовес на любовта към другите, е описана от Фройд под името нарцисизъм, термин, който е заел от гръцката митология. Нарцис е героят който презира любовта. След като отритнал любовта на нимфата Ехо, той бил осъден от богинята Немезида да умре. Съзерцавайки лицето си в един извор, той се влюбва в собствения си образ, оставя се да умре от изтощение и после е превърнат в едноименното цвете.

Като съзерцава лика си, юношата, подобно на кине­матографист, извършва своего рода задържане върху образа. Той се опитва един вид да спре времето, което неумолимо го води към статута на възрастен. Правей­ки това, юношата се опитва също да преоткрие отново образа от своето детство, т.е. накратко – да отиде отвъд тази кожа, която му прегражда пътя към мина­лото. Откъдето произтичат и тревожещи реакции: Симон не се чувства добре в кожата си – тази на юноша, принадлежащ към голямо еврейско се­мейство, в което родителите се обезличават пред авторитета на дядовците и на бабите. Симон има учебни проблеми, които са примесе­ни със сексуални тревоги. Един ден той си по­мислил, че полудява: гледал се в огледалото над половин час и му се сторило, че не би могъл да отлепи погледа си оттам. „Все още ме побиват тръпки по гърба“ – твърди сега той, след като вече тази тревога е отминала.

Подобен род изживявания, често срещани под раз­лични форми, всъщност съответстват на безкрайното запитване по темата „кой съм аз?“ и понякога (както при Симон) могат да разклатят ориентирите за иден­тичност, а оттук произтича тази много специфична тревога, върху която по-нататък ще наблегна. Тя би могла да бъде обезпокоителна, ако се повтаря. Тя също така обаче може да има и един вдъхващ увереност сми­съл: през съзерцанието на самия себе си, или по-скоро на новата си обвивка, юношата се пита какво побира тя: светът на детството, несъмнено, но също така и миналото, както и обещанията, които то е включвало.

Надявам се, че тези съображения ще направят по-снизходителни родителите, които се дразнят от счи­таната за суетност загриженост на техния юноша (или девойка), „в схватка“ с детския си облик, както се казва. Защото по техен повод бихме могли да подемем думите на Кокто,че „онова, което е най-дълбоко у тях, е всъщност тяхната кожа (Външност).“

Бенжамен илюстрира добре как нарцисизмът ком­пенсира един първоначален предполагаем „де­фект“. Пубертетът го изненадал по време на ваканция по неочакван начин: той взел първия пубисен косъм за паяк! По същия начин първа­та полюция така го стъписва, че вика баща си на помощ. „Придавам голямо значение на тяло­то си“, споделя Бенжамен. Момичетата му каз­ват, че има красиви очи. А той се пита как с такава красива външност има проблеми с тях. По аналогичен начин, когато се гледа в огледа­лото, Клод си говори сам на себе си: „Ти си кра­сив, какво им има на всичките тия момичета, че не искат да те приемат!“

Тук е ясно, че естетическото надценяване запъл­ва слабото място в сексуалността. Понеже именно за това иде реч при всичките тези момчета, които взех за пример. Как в действителност те ще (у) държат сексуираната си (маркирана от спецификата на пола) роля? Ще задоволят очакванията на жените? Ще впе­чатлят другарите си, всред цялото това себеподобие, което понамирисва понякога на конформизъм?

Разбира се, момичетата също не са пощадени, ма­кар и по различен начин. Естетическото надценяване при тях достига максимален предел и понякога (ако те са много красиви), рискува да прикрие по-дълбоки про­блеми. Известно е да кажем и че традиционната пасив­ност, приписвана на жената в социалната условност на любовните взаимоотношения, понякога може да направи нейното желание по-малко осезаемо. Във Всеки случай механизмът на реактивиране на образа за себе си очевидно е същият и както при момчето, така и при момичето, може да се превърне в болезнен.

Именно така едно смущение с необичайното име „дисморфофобия“ (опасението, че имаш морфологична аномалия) през юношеския период може да придобие сериозни измерения. Разгледахме вече един такъв при­мер, който се отнасяше до момче (случая с „хилавите ръце“ на Жюлиен). А ето един и за момиче:

Клер е млада и много красива метиска. Нейната ис­тория е сложна. Майка й, жена от село, я зачена­ла от някакъв антилец, когото тя практически не познава. Така че, поради липса на име, Клер притежава от баща си единствено цвета на ко­жата. Първите й връзки с момчетата са труд­ни. Клер е отслабнала много вследствие на лю­бовно разочарование. Това отслабване (дължащо се всъщност на загуба на апетит) е причинило лека аномалия в областта на дясната гърда. Ко­жата в действителност се е сбръчкала поради загубването на някои еластични влакна, както са й обяснили. Клер обаче се „фиксира“ върху този дефект, който тя изживява като непоправим недостатък. Щом се почувства по-добре, тази тревога ще изчезне напълно.

Засегнатият от дисморфофобия се вижда като жив одран. Не само че кожата му покрива едно „обезобразе­но“ тяло, но тя самата е повредена и показва онова, кое­то би трябвало да скрива, или още – тя е като напоена­та с отрова туника на кентавъра Нес, която причинила смъртта на Херкулес, щом като той я облякъл.

Текстът е откъс от книгата на Патрик Деларош „Проблемите на юношеството?“, издадена от Център за психосоциална подкрепа и Българско пространство за психоанализа.

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment