Юношеството – тази „ужасна“ възраст!

Съзряването на децата ни поставя различни по сложност и разнообразни по проявление въпроси и задачи, както пред нас като възрастни, така и пред самите юноши. Какво да очакваме от юношеството – или както някои я наричат, тази „ужасна“ възраст?

Юношите смятат родителите си за „нищо неразбиращите възрастни”, а родителите от своя страна мислят за децата си  за „неразбираеми, но вечно провокативни пубертети”Често и двете страни така твърдо са се позиционирали в собствената си гледна точка, не отстъпват дори сантиметър от убежденията си и приемат поведението на отсрещната страна за насочено изключително към личността на другия, дори целящо да нанесе удар по егото му или да застраши личното пространство по един „опасен“, предизвикателен или агресивен начин. 

Какво всъщност се случва в тези динамични интерпсихични обмени между родител и юноша – дали ригидността на позициите и неотстъплението не са част от процеса на емоционалното съзряване на младия човек? Дали те не са начинът, по които юношата се опитва да извоюва своята независима идентичност, да се индивидуира и отдели? Разбира се, това е плашещ процес, не само за младия човек, но и за всички около нея/него. За да разберем какво преживява всеки един в семейството по това време, ние възрастните като емоционално по- зрели хора трябва да сме способни да инвестираме разбиране, готовност за промяна, упоритост и най-вече доста търпение.

Едно от първите неща, на които е добре да обърнем внимание е отношението към юношите и начинът, по който се свързваме с тях. Ако до сега сме „говорили на нея/него” сега е вече е необходимо да „разговаряме с нея/него”. Много родители ще отрекат една такава нагласа, но ако погледнем честно и безпристрастно към начините, по които контактуваме с децата си, ще забележим, че често казваме, че „ние знаем кое е най-доброто за тях”, и всичко правим „за тяхно добро”.

С други думи, по време на юношеството отношенията между родител и дете трябва да се предоговорят към по-равнопоставени, а стремежът на младия човек към изграждане на собствена автономност и индивидуация, както и процесът на търсене на сексуална идентичност трябва да се подкрепят. Разбира се, това не означава да капитулираме пред юношите като родители, напротив, но вече е коректно да обсъждаме заедно визията и плановете, за всичко което ги касае, вместо да ги поставяме пред свършени факти, особено когато се отнася за неща, свързани с тяхното собствено бъдеще.

Друг важен пункт от процеса на съзряване на юношите се отнася към порастването и преминаването от детството в света на възрастните. За много родители това „разделяне с детето“ е изключително болезнен процес, но е важно да бъде допуснат да се случи. Родителят може да види как губи представата си за детето, което до този момент е познавал, и как получава друга – за един млад човек, който още не познава, но който скоро ще е достатъчно голям и ще решава сам. В тази връзка д-р Доминик Гобер, френски психиатър и психоаналитик, казва, че „юношеството е труден преход към автономността и сексуалността. То е процес на отделяне от родителите, на обособяване на зрялата сексуалност и на изграждане на способността да понесеш известна доза самота.” Колкото и да е труден за нас като родители този процес на сепариране, е необходимо да приемем за собствена сметка болката и тъгата от случващото се, за да позволим на децата си реално да пораснат. 

Едва когато юношата разбере и усети променените нагласи и поведение от страна на родителите си, едва когато те са достатъчно разбиращи и допускащи личните му търсения по пътя към автономността и новата идентичност, едва тогава младият човек ще се почувства достатъчно подкрепен във важната психическата работа, която ще му позволи да се превърне във възрастен, да се отдели от родителите си и да един ден заживее автономно. За това се изисква време и търпение, защото този процес несъмнено е осеян с много предизвикателства и често не е просто плавен прогресивен преход, напротив, регресът (връщането) към по-стари, детски модели на поведение и психични състояния са по-скоро норма отколкото изключение. Както всичко, изискващо промяна и ново научаване се върви две стъпки напред и една назад. В този смисъл, можем да видим защо юношеството не е “криза”, а процес.

Третият важен момент е да осигурим на младежите достатъчно лично пространство (както реално, така и психично), където да се чувстват спокойни и необезпокоявани от никого. Това е мястото, където те имат правото и свободата да търсят и откриват себе си, да бъдат тъжни, да се свият, или пък напротив-да се отдадат на собствените си фантазии и мечти. Това е мястото, където могат да  бъдат насаме със собствените си мисли и със собственото си тяло, което сега търпи сериозни метаморфози и започва постепенно да се разпознава като източник на удоволствия.

Добре е да се създаде, или „освободи” и едно ментално пространство в родителите, което юношата да може сам да потърси и открие, в случай на необходимост, тъй като поканата за разговор и споделяне от страна на възрастния често се приема като натрапване. Реално, младият човек все още има истинска нужда от диалог и подкрепа, но е много чувствителен относно темите, които го вълнуват и често се опасява възрастните да не му отнемат крехкото и ефимерно усещане за лична свобода, което напоследък така го е завладяло, и което е в основата на процеса на трансформацията от дете в зрял млад човек.

 

*За допълнителна информация по темата или за да запишете консултация с детски психолог, моля позвънете на телефон +359 876 515 1 34

 

 

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.