Заплахите и чувството за вина

   Често по нашите географски ширини, когато децата „не слушат” е възприето да бъдат плашени. С „торбалан”, „баба меца”, с „обещания”, че ако още веднъж направи така ще го „дадат на вехтошаря” и т.н

Когато децата пораснат малко и вече заплахите не вършат работа идва на помощ второто всемогъщо оръжие- вменяването на чувство за вина. Разбира се, едва ли е необходимо да уточняваме, че подобни подходи освен, че са безполезни, неработещи, са и абсурдни. Вредите, които могат и реално нанасят са абсолютно несъизмерими с предполагаемият „възпиращ” ефект от въпросният рестрикционен метод.
Често срещам разтревожени родители, които споделят, че в даден момент детето им е започнало да говори често за заплашващи го образи, има кошмари, сънят е станал видимо неспокоен.
Пътят на формиране на тези страхове може да минава през думите и  криво разбраното насаждане на страхове, целящо „възпитателен” ефект на лелките в детската градина или бабата у дома, през нормалните питания на малкото дете- „нали няма да ми се случи нищо лошо, и аз всъщност  защитено ли съм достатъчно?”, та достигайки до въпроси като: „колко ли ме обичат мама и тате?…ако (им кажа, че) се страхувам, дали пък няма да ми обръщат повече внимание?”.
Въпреки, че произхода на детските страхове е от особено значение, когато се сблъскаме с тях е важно да реагираме адекватно. Думи като: „Абе какви са тези измишльотини?Няма такива неща- я вземи се стегни и не ме занимавай с глупости” освен да задълбочат и изострят проблема  могат да направят така, че да се прекъснат важни пътища за по- нататъшното разбиране на генезиса, а в последствие и на успешната терапия на различни отклонения от „нормалната” психична дейност.
Станем ли  свидетели на  прогресивно увеличаващи се страхове и фобии е добре първо да изслушаме спокойно детето, без незабавно да му даваме съвети как „да се стегне”, ако има хора от близкото му обкръжение, използващи заплахата „по принцип” като възпитателен метод- та да им се забрани подобна практика, но най- добре е да се проведе и консултация със специалист, защото често очевидните причини за едно или друго страдание на децата ни, остават скрити за родителите, бидейки потопени в непосредствен, ежедневен и силно емоционално белязан контакт със своите наследници.
Както казва д-р Доминик Гобер: „- Обикновено родителите се обръщат към специалист, когато вече са безпомощни да се справят със своите деца и да овладеят техните проблеми. Но се случва понякога младият човек да се затвори в себе си и да откаже да разговаря с родителите си. Това също е знак за тревога и загриженост, към който трябва да се подхожда с внимание и да се предложи консултация. Защото патологията има не само външни, видими, набиващи се на очи, “експлозивни” страни, тя също така може да се изрази в едно оттегляне в себе си, в изолиране, в липса на думи – белези, към които родителите следва да проявят бдителност.
По отношение на втория прийом- вменяването на чувство за вина принципа на действие е сходен- трябва да има нещо от, което детето да се страхува, за да можем да го подчиним.
Редно е като родители често да си задаваме въпроса: „С това свое действие чии потребности обслужвам- своите собствени или тези на детето си?”.Честният отговор на подобен въпрос може да ни накара да се почувстваме некомфортно, но със сигурност би спестил на наследниците ни излишното, потискащо и в крайна сметка разрушително, чувство за вина спрямо родителя. Разбира се това чувство е продукт на една вътрешнопсихическа инстанция, но въпреки това е често използувано като аргумент за убеждаване.
Френският психоаналитик Андре Мишелс казва: „ И двете понятия, разглеждани още от Фройд, са важни за нас и играят значима роля в нашата модерна субективност. Вината е термин, който можем да свържем с гласа на съвестта, на съзнанието. Това е един глас, който ни говори, който се обръща към нас, който ни напомня или ни обвинява, който нерядко е много строг и твърде взискателен. Докато срамът се организира около погледа и по-точно – погледа на другия. Ние се срамуваме под погледа на другия.
За да разгранича вината и срама, ще ги обвържа и с въведените от Фройд термини Свръх-аз (онази част от нашия аз, която се превръща в негов вътрешен съдник) и Идеал на аза (също вътрешнопсихическа инстанция – един модел, с когото се опитваме да се хармонизираме и когото се опитваме да следваме). Тогава ще кажем, че чувството за вина е продукт на Свръх-аза, докато срамът е плод на идеала, на конституирането на идеала… В традиционния възглед за неврозата, такъв, какъвто Фройд го е изработил, ядрото на неврозата е именно вината. Вината, че си постъпил зле, че си реагирал лошо или че си престъпил (дори и мислено) някаква забрана.”

 

Оригиналът на статията съм публикувал тук:

http://semeistvo.rozali.com/deteto/p11972.html     или тук:

http://www.bulgariasega.com/interesting_facts/9394.html

Автор:

Стоилов

Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и БАПО. Управител на „Детско развитие“ ЕООД. Семеен, баща на тийнейджър.

No Comments

Post a Comment